Има ли съд, който би отсъдил, че престъплението е предумишленото убийство на една човешка усмивка. С месеци след като напусна злокобния апартамент в блок Явор в Кърджали, Петя не се усмихна. Много рядко се смееше, но смехът и бе част от нейния си свят. Когато общуваше с други, Петя се взираше в очите им и притискаше устните си в плътна черта. Понякога добавяхме неловко: “Петя, това е шега” без да получаваме ответна реакция. И така ден след ден, месец след месец докато един ден това лято чудото не се случи.

-Петя, харесва ли ти морето?

Без да осъзнавам съм придружила въпроса си с усмивка. Петя ме погледна и бавно и неуверено като дете, което прохожда, устните и се отпуснаха в усмивка. В началото не осъзнах какво се случва. Усетих само, че Петя изглежда някак различно. Човешкият контакт е предимно невербален. Децата ни не се раждат, научени как да се усмихват. Бебето се усмихва за първи път само след като е видяло хиляди усмихнати лица. Когато сме сами рядко се усмихваме. Усмивките се раждат и умират. Няма човешка усмивка, която би оцеляла заключена сама в потънал в паяжини и мухъл апартамент.